Великите изобретения на човечеството: Подводница

 

 

 

 

Човекът отдавна си представя как воюва на дъното на морето. Военните нужди създават технологична потребност, но трябва да бъдат преодолени много етапи, преди да се достигне до първата бойна подводница – „Костенурката”, създадена от американеца Дейвид Бушнел в края на XVIII век.

 

Чак до ренесанса слизането на хората под водата граничи с въображението. През XV век подводното потапянезапочва да се възприема сериозно, но главно за военни цели.

Така Bellifortis, трактат, написан от немския инженер Кайзер около 1400 г., съдържа най-общо  описание на скафандър, както и в Ръкопис за войната на хусистите, съставен около 1430 г., Леонардо да Винчи бегло разглежда въпроса. Но всичко това е в начален стадий.

 

 

 

 

Първият значителен напредък е през 1578 г., когато англичанинът Уилям Борн замисля подводен военен кораб, който да може да се потапя с помощта на камери, разположени от двете страни на непромокаем корпус, запълвани с вода или изпразвани според това, дали корабът се потапя, или изплува. Тогава се ражда идеята за баласт за противовес, т.е. за отделение, предназначено за натоварване или разтоварване на кораба. При подводницата на Борн снабдяването с въздух става с помощта на куха мачта, подаваща се над повърхността на водата, на принципа на шнорхела. През 1620 г., холандецът Корнелий Дребел се занимава с това как да намали способността на кораб с весла да не потъва. Така той също би могъл да се потапя под въздействието на собствената си инерция. През 1653 г., французинът Дьо Сон за първи път представя проект за подводница, но резултатът е катастрофален. Единствените добри идеи са корабът да се даде в разрез и да се сведат подводните му части до минимум.

 

 

 

 

Първата подводница е „Костенурката” на американеца Дейвид Бушнел, конструирана през 1776 г. С яйцевидна форма, тази машина е претоварена с олово, за да може да поддържа вертикална водоравна основа. Тя се движи под водата с помощта на ръчно витло, насочено напред и на странично кормило с прав лост. Друго витло, разположено вертикално, позволява корабът да изплува или да се потапя. Това се постига чрез запълване или изпразване на камерите зя баласт с помпа. Само един люк в най-високата й част остава над повърхността, за да може дежурният да вижда през илюминатора накъде се движи и за снабдяване с въздух. По време на американската вйна за независимост тази подводница е била използвана да поставя мини под корпусите на британските кораби. Така че „Костенурката” е и първата бойна подводница в историята.

 

 

 

 

След Бушнел идва Робърт Фултън. Гениален изобретател, Фултън подобрява проекта на Бушнел благодарение на финансирането, което му отпуска Наполеон Бонапарт (тогава първи консул), и конструира своя Наутилус през 1800 г. Изобретението, определено като изключително ефикасно (оръжието рискува да попадне в ръцете на врага), е отказано от френското Министерство на флотата, после, след мирния договор от Амиен (1802 г.) между Франция и Великобритания – през 1804 г. и от английското адмиралтейство. През XIX век строителството на подводници е в пълен подем. През Гражданската война в Америка се използват полуподводни кораби, наречени „Дейвид”, със задачата да потапят вражеските кораби.

 

След 1865 г., въпросът за задвижването на подводниците, дотогава ръчно, е поставен на дневен ред. Задвижването с па̀ра е дело на англичанина Г. У. Гарет през 1879 г., на борда на Резъргъм и е подобрено от шведа Норденфелт през 1880 г., на неговия Норденфелт I . След това французите Губе и Дьопюи дьо Лом внедряват електрическото задвижване респективно на борда на Губе (1887 г.) и Гимнот (1888 г.). Накрая американецът Холанд снабдява подводниците с двойно задвижване: изгаряне на нефт, когато се движат на повърхността, и електричество под водата (Холанд VII, 1895 г.).

 

 

 

 

Към края на 1890 г. Франция се радва на известна преднина в строителството на подводници. Касае се за „чисти подводници”, които не плават добре и не разполагат с голяма самостоятелност. Третата Република се нуждае от истински миноносец в открито море, способен според формулата на първия командир на Гимнот Бодри дьо Лакантиньори „да плава прилично на повърхността, да съкращава на воля способността си да се държи над водата и при нужда да става почти невидима”. През 1896 г., е обявен конкурс за създаване на такава подводница.

 

Инженер Максим Лобьоф замисля значително обновление, което позволява неговият проект за подводница – Нарвал, да спечели конкурса. Новото е в разположението на баласта не вътре в корпуса на кораба, а извън него, благодарение на система за двоен корпус, която намалява обема на подводната част на кораба и като резултат не натежава при потапяне на подводницата. Тази иновация придава на кораба отлични плавателни качества, както и задоволителна скорост на движение в открито море. Нарвал функционира с двойна двигателна система (електродвигател при потапяне и парен двигател на повърхността с изгаряне на мазут). Той измества 200 тона и разполага на пълен ход с радиус на действие от 500 морски мили на повърхността, при 6,5 възела и 25 морски мили под вода при 8 възела, т.е. значително повече от чистите подводници. Опитите с апарата и неговото въоръжение се провеждат между 1899 и 1901 г., и постигнатите резултати са много убедителни. Модерната подводница е налице.

 

 

 

 

Идеята за маневриране под водата, без да сме зависими от въздуха, идващ от повърхността, е възможна, ако се използва дихателен апарат със затворен цикъл. Първите, които създават такъв апарат, са французите Рокейрол и Денайроз през 1865 г. През 1870 г., са последвани от английския моряк Хенри Флюс: неговият модел работи с чист кислород и е използван през 1872 г., при гмуркане в наводнен тунел. Но дишането на чист кислород под налягане е опасно и към него се прибягва само за краткотрайни гмуркания на малка дълбочина.

 

| През 1926 г., проблемът на самостоятелното гмуркане е решен от френския комендант Ив ле Приор, който разработва дихателен апарат от бутилка със сгъстен въздух с обем 3 л. при 150 кг/см2 налягане и автоматично устройство за намаляване на налягането. Мръсният въздух се изхвърля навън, докато всяко вдишване позволява да се черпи необходимото количество от бутилката със сгъстен въздух. Гмуркачът е снабден с водонепропускаеми очила и щипка за носа.

 

| През 1935 г., френската флота възприема съоръжението на Ле Приор.

Скафандърът в своята модерна версия е разработен през 1942 – 1943 г., от мичмана на кораб Жак-ив Кусто. Той използва специално устройство за намаляване налягането на въздуха, разработено от Емил Ганяр.

 

 

 

 

˙